Постинг
19.09.2011 18:55 -
Трите вълни
Автор: danitoo
Категория: Други
Прочетен: 2010 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 25.09.2011 04:23
Прочетен: 2010 Коментари: 4 Гласове:
6
Последна промяна: 25.09.2011 04:23
Стоеше на брега с ходила, стъпили върху мокрия пясък и се чудеше дали да се потопи във септемврийското вече изстинало море. Този ден имаше вълнение, тя не плуваше добре, плажът беше останал безлюден без време. Отдавна не се беше потапяла в солена вода - пясъкът, слънцето, лекият повей на бриза за нея се бяха превърнали в рядко позволен лукс в едно ежедневие, изпълнено с безсмислени ангажименти и отегчителни задачи.
Днес обаче, открадна малко време за себе си и избяга към морето. То я чакаше вярно - величествено, приканващо и...толкова наситено синьо. Беше малко бурно този следобед - това я караше да се колебае. По прицип не беше страхливка, изпряваше се пред какви ли не предизвикателства с лудостта на тореадор, изпъчил смело гърди напред пред освирепял от ярост, ранен бик, но естествените процеси я плашеха до безумие. Затова сега стоеше там, изправена, с ходила, започващи да се изстудяват от допира им с влажния пясък и не се решаваше да влезне във водата. А ѝ се искаше, много. Зажадняла за приятно разпускащи занимания, тя най-сетне отлепи първо едното ходило и го премести несигурно напред, след което повтори същото движение и с другото. Пръстите на краката ѝ, усетили допира със свежата, солена вода, я насърчиха да продължи. Глезените потънаха, прасците ѝ вече не се виждаха, малко по малко изчезнаха и бедрата. Потръпна в сладостна възбуда - вече беше навлязла достатъчно навътре или по-скоро водата беше навлязла в нея. Времето затаи дъх, пространството се прекрои до едно единствено цяло. Нямаше мисли, нямаше нея, нямаше него, имаше го само блаженството на момент-безвремие и пространство-безместие. Не искаше, не очакваше, не се стремеше - само съществуваше безпричинно, безцелно и въпреки това пълноценно. Всичко беше свършило, точно, когато започна...
Първата вълна дойде като леко напомняне - само помръдна краката ѝ, разхвърляйки пясъка под тях. Тя беше закачка, побутване, намек.
Втората вълна беше изненадващо силна, блъсна се право срещу гърдите ѝ и за момент я остави смаяно бездиханна. Тя беше настойчива, мощна, заплашително предупреждаваща, предизвикателна.
Третата вълна беше помитаща. Заля я цялата и без извинение я повлече в своята дълбина. Тя беше опасност, предаване, крах...
...Изведнъж се усети спасена. Дребното ѝ, треперещо тяло се намери на плиткото, перпендикулярно проснато на мократа ивица. Цялата пламнала като разцъфнал божур след изтощителните опити да се задържи над водата, зъзнеща от студ като новородено, изтръгнато от топла утроба - морето вече не я приютяваше в пазвата си - се огледа наоколо. Уж пясъкт си беше златен, уж чайките си крякаха както обикновено, уж чадърите си стояха забити по местата, а пък всички те изглеждаха някак променени. Не бяха никоя крайност, просто не бяха себе си...
Морето се беше смилило над нея, изплювайки я шумно, обратно към мястото, откъдето беше дошла и сякаш искаше да ѝ каже: „Бягай, бягай жалко същество човешко, не виждаш ли, че не можеш да се мериш с мен, не виждаш ли, че ще те разпръсна на съставните ти атоми и ти никога вече няма да можеш да събереш себе си? Махай се, дори не си ми вкусна, вътрешностите ми не искат да те храносмилат!“
Дълго лежа върху пясъка неподвижна, загледана наникъде. Знаеше, че не биваше да влиза в такова бурно море - не можеше да плува добре, как си мислеше, че може да го доминира? Но го направи, въпреки предпазващите съмнения, въпреки логичните доводи на разума, въпреки стопиращия глас на страха. И сега лежеше безсилна, едва успяваща да диша, с натъртени крайници, мокра, докосната и изхвърлена...
Ставаше вече късно. Близките ѝ щяха да се разтревожат, а телефонът си вече трети ден не можеше да открие. Стана бавно, заизправя се постепенно като маймуната от схемата на еволюционния процес и се запъти към дома.
Какво ѝ трябваше сега? Глътка вино, за да се стопли, цигара, за да се отпусне и легло, за да заспи и да забрави този паметен следобед. А утре...утре имаше куп безсмислени неща за вършене.
Днес обаче, открадна малко време за себе си и избяга към морето. То я чакаше вярно - величествено, приканващо и...толкова наситено синьо. Беше малко бурно този следобед - това я караше да се колебае. По прицип не беше страхливка, изпряваше се пред какви ли не предизвикателства с лудостта на тореадор, изпъчил смело гърди напред пред освирепял от ярост, ранен бик, но естествените процеси я плашеха до безумие. Затова сега стоеше там, изправена, с ходила, започващи да се изстудяват от допира им с влажния пясък и не се решаваше да влезне във водата. А ѝ се искаше, много. Зажадняла за приятно разпускащи занимания, тя най-сетне отлепи първо едното ходило и го премести несигурно напред, след което повтори същото движение и с другото. Пръстите на краката ѝ, усетили допира със свежата, солена вода, я насърчиха да продължи. Глезените потънаха, прасците ѝ вече не се виждаха, малко по малко изчезнаха и бедрата. Потръпна в сладостна възбуда - вече беше навлязла достатъчно навътре или по-скоро водата беше навлязла в нея. Времето затаи дъх, пространството се прекрои до едно единствено цяло. Нямаше мисли, нямаше нея, нямаше него, имаше го само блаженството на момент-безвремие и пространство-безместие. Не искаше, не очакваше, не се стремеше - само съществуваше безпричинно, безцелно и въпреки това пълноценно. Всичко беше свършило, точно, когато започна...
Първата вълна дойде като леко напомняне - само помръдна краката ѝ, разхвърляйки пясъка под тях. Тя беше закачка, побутване, намек.
Втората вълна беше изненадващо силна, блъсна се право срещу гърдите ѝ и за момент я остави смаяно бездиханна. Тя беше настойчива, мощна, заплашително предупреждаваща, предизвикателна.
Третата вълна беше помитаща. Заля я цялата и без извинение я повлече в своята дълбина. Тя беше опасност, предаване, крах...
...Изведнъж се усети спасена. Дребното ѝ, треперещо тяло се намери на плиткото, перпендикулярно проснато на мократа ивица. Цялата пламнала като разцъфнал божур след изтощителните опити да се задържи над водата, зъзнеща от студ като новородено, изтръгнато от топла утроба - морето вече не я приютяваше в пазвата си - се огледа наоколо. Уж пясъкт си беше златен, уж чайките си крякаха както обикновено, уж чадърите си стояха забити по местата, а пък всички те изглеждаха някак променени. Не бяха никоя крайност, просто не бяха себе си...
Морето се беше смилило над нея, изплювайки я шумно, обратно към мястото, откъдето беше дошла и сякаш искаше да ѝ каже: „Бягай, бягай жалко същество човешко, не виждаш ли, че не можеш да се мериш с мен, не виждаш ли, че ще те разпръсна на съставните ти атоми и ти никога вече няма да можеш да събереш себе си? Махай се, дори не си ми вкусна, вътрешностите ми не искат да те храносмилат!“
Дълго лежа върху пясъка неподвижна, загледана наникъде. Знаеше, че не биваше да влиза в такова бурно море - не можеше да плува добре, как си мислеше, че може да го доминира? Но го направи, въпреки предпазващите съмнения, въпреки логичните доводи на разума, въпреки стопиращия глас на страха. И сега лежеше безсилна, едва успяваща да диша, с натъртени крайници, мокра, докосната и изхвърлена...
Ставаше вече късно. Близките ѝ щяха да се разтревожат, а телефонът си вече трети ден не можеше да открие. Стана бавно, заизправя се постепенно като маймуната от схемата на еволюционния процес и се запъти към дома.
Какво ѝ трябваше сега? Глътка вино, за да се стопли, цигара, за да се отпусне и легло, за да заспи и да забрави този паметен следобед. А утре...утре имаше куп безсмислени неща за вършене.
