Години назад. Септември, на финала на лятната ваканция се връщам се у дома. Липсваше ми моята стая, липсваха ми... най - вече прозорците, гледащи към училищния двор. Доближавам се до тях и широко ги разтварям. Дишам -  аромат на есен, слушам - булевард  „Сливница“  боботи нещо, гледам - махат ми кестените за добре дошла. Приятно топло е, приятно спокойно е - все още няма уроци. От време на време усещам леко възбуждащо трепкане точно под лъжичката - едно странно смесено чувство на нервност и очакване... Важното е, че пред мен са те,  разлистени в последните дни на своето багрилно тържество, те - кестените...
Аз и досега потръпвам в онова блажено чувство щом видя кестен. Този чудноват, интимен момент от юношеството, някак се е вкоренил в мен и, без да искам, все търся да открия някое дърво където и да съм. Затова толкова упорито гледах и тук  за него. Доста улици  трябваше да пребродя, за да разбера,че не мога да намеря дърво, което не вирее в тази почва. Без повече отлагане, без малодушни оправдания, е време да потегля „напред в миналото“, носейки със себе си багажа на изминалите девет години, но радостно окрилена от свежестта, която лъха с есента...
Сега почти е септември и на финала на една (не)сбъдната мечта аз пак се връщам у дома, в търсене на моите кестени. Питам се дали ще са си още там?

Откога не съм я чувал...:) Чудесно !
Поздрави , усмивки и... :
http://www.youtube.com/watch?v=20dgEOy7e0s

Страхотна песен, поздрави и от мен!

толкова бели искрички, наденати на стебло от приягелство