Постинг
08.09.2011 04:34 -
Последно по темата с много продължения
Автор: danitoo
Категория: Други
Прочетен: 923 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.09.2011 04:50
Прочетен: 923 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 08.09.2011 04:50
С риск да бъда обвинена в еретизъм, ще довърша темата, която толкова много „предъвквам“ напоследък тук.
Понятията вяра, надежда и любов изразяват онези стойности, за коитo човек се хваща като „удавник за сламка“, опитвайки се да придаде духовност и цел на обикновения си делник. Тези ценности обаче, плод на човешкия стремеж да търси дълбок смисъл в простичкото си съществуване, се оказват едни от най-големите вредители на щастливия живот, защото са силно обвързани с очакванията, а те от своя страна са опит за моделиране на изживяванията, опит за контрол на ситуацията, опит за контрол на хората.
Животът не търпи да го поставят във форми за сладкиши. Той е толкова непредсказуемо-интересен и съвсем естествено се противопоставя на всеки опит да бъде вкарван в определено русло в зависимост от едно или друго наше очакване.
Да вярваш, значи да очакваш нещо, за което не си сигурен, че съществува. Вярата всъщност е висша форма на съмнение.
Да се надяваш, значи да очакваш нещо, което не мислиш, че заслужаваш. Надеждата всъщност е комплекс за малоценност.
Да обичаш, значи да очакваш, поведение, което да бъде в синхрон с твоите нагласи и емоции. Любовта всъщност е състояние на зависимост.
Очакванията, без значение под каква форма се проявяват, правят живота напрегнат и пълен със стремежи без практическа реализация. Когато очаквам нещо ставам нетърпелива, разяждат ме съмнения, свързани с дали и кога, хармонията в мен се разрушава, чувствам се като хваната в капан...В очакването липсва сигурността на избора, в него присъства страхът от възможността за нереализиране на една или друга наша потребност.
Вярата, надеждата и любовта като форми на очакване, отнемат способността ни да избираме самостоятелно, тъй като предполагат някаква външна намеса, която да донесе в живота ни едно или друго състояние на душата. Защо вярваме, че всичко е наред? Защо се надяваме всичко да е наред? Защо обичаме всичко да е наред? Нима не виждаме, че то си е наред такова, каквото е и няма никакъв смисъл да го преподреждаме насила!?
Може би ще попитате как се живее без вяра, надежда и любов тогава? Може би ще кажете, че човек се отдава на отчаяние и обрича себе си на нещастно живуркане. Нищо подобно! Когато човек се откаже от тях, се освобождава истински, експериментира състояние на абсолютна независимост и живее обективно. И знаете ли какво се получава в крайна сметка? Когато не вярваш, ти се случват невероятни неща. Когато не се надяваш, Провидението проявява разточителност към теб. Когато не обичаш, не спират да ти засвидетелстват обичта си. Всички тези неща, взети заедно ти дават една сигурност, че животът винаги ти носи, онова от което се нуждаеш във всеки момент без да се налага да изискваш, без да се налага да контролираш. И когато се откажеш от този контрол, ставаш господар на съдбата си.
Понятията вяра, надежда и любов изразяват онези стойности, за коитo човек се хваща като „удавник за сламка“, опитвайки се да придаде духовност и цел на обикновения си делник. Тези ценности обаче, плод на човешкия стремеж да търси дълбок смисъл в простичкото си съществуване, се оказват едни от най-големите вредители на щастливия живот, защото са силно обвързани с очакванията, а те от своя страна са опит за моделиране на изживяванията, опит за контрол на ситуацията, опит за контрол на хората.
Животът не търпи да го поставят във форми за сладкиши. Той е толкова непредсказуемо-интересен и съвсем естествено се противопоставя на всеки опит да бъде вкарван в определено русло в зависимост от едно или друго наше очакване.
Да вярваш, значи да очакваш нещо, за което не си сигурен, че съществува. Вярата всъщност е висша форма на съмнение.
Да се надяваш, значи да очакваш нещо, което не мислиш, че заслужаваш. Надеждата всъщност е комплекс за малоценност.
Да обичаш, значи да очакваш, поведение, което да бъде в синхрон с твоите нагласи и емоции. Любовта всъщност е състояние на зависимост.
Очакванията, без значение под каква форма се проявяват, правят живота напрегнат и пълен със стремежи без практическа реализация. Когато очаквам нещо ставам нетърпелива, разяждат ме съмнения, свързани с дали и кога, хармонията в мен се разрушава, чувствам се като хваната в капан...В очакването липсва сигурността на избора, в него присъства страхът от възможността за нереализиране на една или друга наша потребност.
Вярата, надеждата и любовта като форми на очакване, отнемат способността ни да избираме самостоятелно, тъй като предполагат някаква външна намеса, която да донесе в живота ни едно или друго състояние на душата. Защо вярваме, че всичко е наред? Защо се надяваме всичко да е наред? Защо обичаме всичко да е наред? Нима не виждаме, че то си е наред такова, каквото е и няма никакъв смисъл да го преподреждаме насила!?
Може би ще попитате как се живее без вяра, надежда и любов тогава? Може би ще кажете, че човек се отдава на отчаяние и обрича себе си на нещастно живуркане. Нищо подобно! Когато човек се откаже от тях, се освобождава истински, експериментира състояние на абсолютна независимост и живее обективно. И знаете ли какво се получава в крайна сметка? Когато не вярваш, ти се случват невероятни неща. Когато не се надяваш, Провидението проявява разточителност към теб. Когато не обичаш, не спират да ти засвидетелстват обичта си. Всички тези неща, взети заедно ти дават една сигурност, че животът винаги ти носи, онова от което се нуждаеш във всеки момент без да се налага да изискваш, без да се налага да контролираш. И когато се откажеш от този контрол, ставаш господар на съдбата си.
Няма коментари
