Постинг
05.09.2011 01:31 -
Още по темата с много продължения
Вяра, надежда, любов - думи, красиви и непостоянни като морските вълни, идващи на талази, разбиващи се бързо в брега и отиващи си навътре в морето, едва докоснали влажнеещия се пясък. Илюзорни стремежи, които уж са тук, но всъщност ги няма. Претворяват се в действителността по начин, различен от техния смисъл...
Материята е прагматична, последователна и егоцентрична. Нея не я интересуват празни бълнувания, законите ѝ се подчиняват на базовите инстинкти за задоволяване на разнородните потребности на плътта. Нашият свят предполага не, изисква трансформиране на ценностите и свеждане във вид, удобен за логаритмуване с цел физическо оцеляване и надделяване на индивидите.
Духовните пориви се проявяват в материята единствено и само чрез творчеството, то е физически израз на свободния дух. Във всички останали сфери на реалността обаче, тези пориви нямат място в чист вид, просто не съответстват на характера на света, в който живеем. Хората, които не могат да проумеят това, са обречени да съществуват нещастно, поради вечното си търсене на бистра вода сред плесенясало блато. Великите идеалисти на своето реме рядко дочакват своята старост (или те не понасят сблъсъка между идеал и реалност, или тях не ги понасят, заради опитите им да въдворят нов световен ред).
В съвременното общество може би сме приели тази липса на еднаквост с някакво овче равнодушие, но въпреки това, скришом, всеки търси да изживее по някакъв начин вярата, надеждата и любовта в своя вътрешен свят. Едни го намират в религията, други - в сапунените опери, трети - във фантазиите си, измисляйки си интересни истории. Но внимание, моля! Ако това изживяване се превърне в преживяване, ако от вътрешно-личностно се изрази като социално-демонстрирано, то субектът, който не е успял да го контролира, претърпява по някое друго душевно разстройство. Онова, в което е имал неблагоразумието да повярва, го предава. Онова, на което е имал глупостта да се надява, никога не достига до него. Онова, което е имал лудостта да обича, не го оценява.
Ето защо, за да избегнем душевни травми от всякакъв род, сме длъжни да спазваме законите на материята и да живеем с приземени ценности, адаптирани към условията на средата, позволяващи на егото да „отскача“ над всичко останало. Така вярата се превръща в решителност, надеждата - в действие, а любовта в сътрудничество. Резултатът от тази метаморфоза е постигане на сигурност, спокойствие и намален риск от инфаркт - злободневна тривиалност в скучен делник.
Човек се ражда преизпълнен с духовен потенциал, но с течение на годините и колкото повече се социализира, съществуването му се опростява. От отвеян мечтател през детските години, преминава към бунтовен идеалист през юношеството, за да се превърне в прагматичен скептик в зрелостта. С други думи казано, човек първо се ражда, после се изражда и иронията тук е, че си мисли, че се изгражда...
Материята е прагматична, последователна и егоцентрична. Нея не я интересуват празни бълнувания, законите ѝ се подчиняват на базовите инстинкти за задоволяване на разнородните потребности на плътта. Нашият свят предполага не, изисква трансформиране на ценностите и свеждане във вид, удобен за логаритмуване с цел физическо оцеляване и надделяване на индивидите.
Духовните пориви се проявяват в материята единствено и само чрез творчеството, то е физически израз на свободния дух. Във всички останали сфери на реалността обаче, тези пориви нямат място в чист вид, просто не съответстват на характера на света, в който живеем. Хората, които не могат да проумеят това, са обречени да съществуват нещастно, поради вечното си търсене на бистра вода сред плесенясало блато. Великите идеалисти на своето реме рядко дочакват своята старост (или те не понасят сблъсъка между идеал и реалност, или тях не ги понасят, заради опитите им да въдворят нов световен ред).
В съвременното общество може би сме приели тази липса на еднаквост с някакво овче равнодушие, но въпреки това, скришом, всеки търси да изживее по някакъв начин вярата, надеждата и любовта в своя вътрешен свят. Едни го намират в религията, други - в сапунените опери, трети - във фантазиите си, измисляйки си интересни истории. Но внимание, моля! Ако това изживяване се превърне в преживяване, ако от вътрешно-личностно се изрази като социално-демонстрирано, то субектът, който не е успял да го контролира, претърпява по някое друго душевно разстройство. Онова, в което е имал неблагоразумието да повярва, го предава. Онова, на което е имал глупостта да се надява, никога не достига до него. Онова, което е имал лудостта да обича, не го оценява.
Ето защо, за да избегнем душевни травми от всякакъв род, сме длъжни да спазваме законите на материята и да живеем с приземени ценности, адаптирани към условията на средата, позволяващи на егото да „отскача“ над всичко останало. Така вярата се превръща в решителност, надеждата - в действие, а любовта в сътрудничество. Резултатът от тази метаморфоза е постигане на сигурност, спокойствие и намален риск от инфаркт - злободневна тривиалност в скучен делник.
Човек се ражда преизпълнен с духовен потенциал, но с течение на годините и колкото повече се социализира, съществуването му се опростява. От отвеян мечтател през детските години, преминава към бунтовен идеалист през юношеството, за да се превърне в прагматичен скептик в зрелостта. С други думи казано, човек първо се ражда, после се изражда и иронията тук е, че си мисли, че се изгражда...
Мисловна формула за привличане на пари –...
Да се греши е тъй човешко
БОЛНИЯТ СЕ НУЖДАЕ ОТ ЛЕКАРСТВО , А ЛЕКА...
Да се греши е тъй човешко
БОЛНИЯТ СЕ НУЖДАЕ ОТ ЛЕКАРСТВО , А ЛЕКА...
Няма коментари
