Постинг
10.08.2011 05:35 -
За тютюна и щастието
Отказването от тютюнопушене е свързано с повишена активност на мозъчната дейност - факт неоспорим, заради който по време на периода ми на никотинова „суша“ , стигнах до някои съждения, за които вие ще кажете дали са верни или пък са следствие от кислородния шок, на който бях подложена.
Преди известно време реших, че е крайно време да променя вредните си навици, пушенето ми се отразяваше зле - чувствах се непрекъснато депресирана, уморена и с лошо самочувствие. Речено-сторено и един слънчев (всъщност въобще не си спомням дали такъв беше, но това е без значение) ден пропуснах първата цигара, после втората и третата...Въобще не ми се стори трудно, не ме измъчваше никотинов глад (а бях пушила горе-долу десет години и то стабилно) и смея да кажа, че се наслаждавах на процеса, защото ежедневно в мен настъпваха положителни промени. Дишах леко, бях преизпълнена с енергия, станах лъчезарна и спокойна. Сякаш всичките ми чакри се отваряха една след друга и от мен „струеше светлина“. Започнах да живея по-добре, дишайки леко, усмихвайки се често и радвайки хората около мен... Тук сигурно ще си помислите, че пиша банални, всеизвестни глупости и се превъзнасям по модното течение „непушач“. Всъщност е така, но историята продължава с друг смисъл.
Беше ми добре, много добре и скоро свикнах с това си състояние. Човек страшно бързо се приспособява към коя да е ситуация и моята радост неусетно престана да ме радва. Движението на енергийните потоци в мен се нормализира и те започнаха да си текат като спокойна река, вече не ме заливаха мощно, на вълни. Разочаровах се. Неисках това изключително преживяване на щастието да спира. Оказва се, че се бях отказала от едно пристрастяване, за да се окажа в капана на друго и тъй като умереността никак не ми е присъща, цял живот си претичвам от крайност в крайност...
Замислих се върху това, какво би станало ако от време на време припалвам по някой фас? Експериментирах. Със запалването на цигара изведнъж ми ставаше „тежко“ както на тялото, така и на душата. Неприятен ми беше мирисът на дим, отвращавах се от уродливото кафяво човече, настанило се удобно между пръстите ми, но го правех със съзнанието, че хубавата част тепърва предстои. След приключване на този ритуал за самобичуване, прекарвах страхотни дни без цигари, без пепел, без дим и с възродено чувство за лекота и щастие. Във всеки такъв момент получавах прилив на енергия екстра, за която по-късно разбрах, че не е съвсем добро нещо, но това е тема на друга публикация.
Всичко това ме накара да мисля, че човек живее вечно зависим от своите емоции, вечно търси екстремни състояния на душата - спокойствието се равнява на скука. И сме зависими не само от позитивните емоции, но и от негативните такива. Всъщност те се допълват взаимно, проявяват се една чрез друга и само последователното им редуване осигурява баланс в съществуването ни. С други думи казано, за да ни е добре, първо трябва да ни стане малко зле и поради тази причина ние инстинктивно се стремим към неприятни преживявания. Няма ли ги тях усещането за щастие се трансформира в рутина, което в крайна сметка води до отегчаване, до спиране на развитието, до стабилност без импулс. Аналогията, която ми хрумва в момента е перфектният брак , например. Много хора живеят чудесно със съпругите и съпрузите си в мир и разбирателство, но въпреки това семейното щастие не ги прави щастливи, защото липсва страстта, липсват онези емоционални състояния на трепет, очакване, възбуда, ревност, страдание, наслада и т.н. Те са заменени от истински добри неща, които обаче, в своето плавно вървене по пътищата на ежедневието стават някак безлични и безжизнени.
Нашите емоции, в пълната гама от тоналности, са израз на онова, което сме - неперфектни, но силно колоритни същества. Имаме мазохистична нужда от лошото, грозното, онова което ни наранява, за да изживеем пълноценно доброто, красивото, онова което ни вдъхновява.
Преди известно време реших, че е крайно време да променя вредните си навици, пушенето ми се отразяваше зле - чувствах се непрекъснато депресирана, уморена и с лошо самочувствие. Речено-сторено и един слънчев (всъщност въобще не си спомням дали такъв беше, но това е без значение) ден пропуснах първата цигара, после втората и третата...Въобще не ми се стори трудно, не ме измъчваше никотинов глад (а бях пушила горе-долу десет години и то стабилно) и смея да кажа, че се наслаждавах на процеса, защото ежедневно в мен настъпваха положителни промени. Дишах леко, бях преизпълнена с енергия, станах лъчезарна и спокойна. Сякаш всичките ми чакри се отваряха една след друга и от мен „струеше светлина“. Започнах да живея по-добре, дишайки леко, усмихвайки се често и радвайки хората около мен... Тук сигурно ще си помислите, че пиша банални, всеизвестни глупости и се превъзнасям по модното течение „непушач“. Всъщност е така, но историята продължава с друг смисъл.
Беше ми добре, много добре и скоро свикнах с това си състояние. Човек страшно бързо се приспособява към коя да е ситуация и моята радост неусетно престана да ме радва. Движението на енергийните потоци в мен се нормализира и те започнаха да си текат като спокойна река, вече не ме заливаха мощно, на вълни. Разочаровах се. Неисках това изключително преживяване на щастието да спира. Оказва се, че се бях отказала от едно пристрастяване, за да се окажа в капана на друго и тъй като умереността никак не ми е присъща, цял живот си претичвам от крайност в крайност...
Замислих се върху това, какво би станало ако от време на време припалвам по някой фас? Експериментирах. Със запалването на цигара изведнъж ми ставаше „тежко“ както на тялото, така и на душата. Неприятен ми беше мирисът на дим, отвращавах се от уродливото кафяво човече, настанило се удобно между пръстите ми, но го правех със съзнанието, че хубавата част тепърва предстои. След приключване на този ритуал за самобичуване, прекарвах страхотни дни без цигари, без пепел, без дим и с възродено чувство за лекота и щастие. Във всеки такъв момент получавах прилив на енергия екстра, за която по-късно разбрах, че не е съвсем добро нещо, но това е тема на друга публикация.
Всичко това ме накара да мисля, че човек живее вечно зависим от своите емоции, вечно търси екстремни състояния на душата - спокойствието се равнява на скука. И сме зависими не само от позитивните емоции, но и от негативните такива. Всъщност те се допълват взаимно, проявяват се една чрез друга и само последователното им редуване осигурява баланс в съществуването ни. С други думи казано, за да ни е добре, първо трябва да ни стане малко зле и поради тази причина ние инстинктивно се стремим към неприятни преживявания. Няма ли ги тях усещането за щастие се трансформира в рутина, което в крайна сметка води до отегчаване, до спиране на развитието, до стабилност без импулс. Аналогията, която ми хрумва в момента е перфектният брак , например. Много хора живеят чудесно със съпругите и съпрузите си в мир и разбирателство, но въпреки това семейното щастие не ги прави щастливи, защото липсва страстта, липсват онези емоционални състояния на трепет, очакване, възбуда, ревност, страдание, наслада и т.н. Те са заменени от истински добри неща, които обаче, в своето плавно вървене по пътищата на ежедневието стават някак безлични и безжизнени.
Нашите емоции, в пълната гама от тоналности, са израз на онова, което сме - неперфектни, но силно колоритни същества. Имаме мазохистична нужда от лошото, грозното, онова което ни наранява, за да изживеем пълноценно доброто, красивото, онова което ни вдъхновява.
няма нужда от заглавие
Oh, My Pure happiness. Или блаженото без...
8 НАУЧНО ДОКАЗАНИ СПОСОБА ДА ПОДОБРИТЕ В...
Oh, My Pure happiness. Или блаженото без...
8 НАУЧНО ДОКАЗАНИ СПОСОБА ДА ПОДОБРИТЕ В...
Браво на теб! Наистина се изисква голяма воля и неподозиращо търпение за това.
Хубава вечер и много весели емоции ти желая!
цитирайХубава вечер и много весели емоции ти желая!
Светле, поздрави от мен и чудесни летни дни за теб!
цитирайВпечатляващо прозрение за целостта на живота. Радвам се за теб.
цитирайbatogo написа:
Впечатляващо прозрение за целостта на живота. Радвам се за теб.
Какво да кажа - животът прозира. Нужно е само да го наблюдаваш отстрани.
